Архив на категория: Изпращам ви пътека (1990)

Кръв под налягане

Този мой живот,
кръв под налягане …
С пещерна радост,
с чест пред пропадане …
Хвърлен във взрив,
лумнал във гибелен огън …
Аз не измамих,
откраднах,
убих!

Аз просто живота продадох,
а нима друго не можех!
Този мой живот,
кръв под налягане …
Той в ръката
и във сърцето ми тръпне,
но не иска да го предаде душата.
На нея всичко живо й е скъпо,
скъпо …

Снежно

В душата ми е странно … Искам сняг!
И покриви затиснати от него.
Красиво да е мойто село – праг,
през който виждам срещата си с бога.

Премина ли през градската врата,
отшелник, на главата с пепел,
евангелие търся в хубостта,
която между пръстите ми чезне …

В душата ми е странно … все съм си такъв –
не крия нищо в себе си изцяло.
Каква ли ще е тая моя грешна кръв
във тръпнините ми вени затъмняла.

Сняг искам и ще искам дотогава,
докато в него целия се побера …
Душата си нахалост ли продавам,
ако пътека снежна пак си избера?

Зеленото на хълма

На Иван Венков

Внезапно утро, съмнало с тревата,
гъделичка те приятно и в очите ти просветва.
То се връща винаги, когато
сезоните край тебе губят цветовете.
Равнина и хълм по твоята пътека оживяват
понесли звуци – пълни стомни.
За тебе равнината ще забравя,
но хълмът дълго ще те помни.

По есенна пътека мъжду хълм и равнина,
далеч от снеговете ти си тръгнал.
И те поглъща тази пелена –
зеленто на хълма.
А мъдрите сезони разлюляват
натегнали от песен клони.
За тебе равнината ще забравя,
но хълмът, хълмът ще те помни!

Татко

Татко,
ябълките меко светят зад
оградите,
тежки облаци пчели към плодовете
им прииждат.
На другите докрая всичко ти
раздаде
за себе си остави мелничния камък с
грижи.
Но той навярно и до днес не ти
тежи, защото
е бил в основите на твойта стряха.
Така на този свят живеят
Донкихоти,
смъртта на мелниците вятърни,
които преживяха.
Сега в лицето ти се трупат на
тъгата стеговете.
Навярно и когато вадят мед, така
тъжи пчелата.
А ябълките светят, светят,
светят…
Над всички снегове е
тържествуваща тревата.

Тихо скърца по стария път

Тихо скърца по стария път
каруцата на доброто.
Камшикът – в коларя.
И конете пристъпват без ропот.
Каква ли почивка, зоб, водопой,
накрая ги очакват,
че не спират дори и когато се сливат
светлината и мрака.
Ще счупят ли ос, колело,
или каруцата ще затъне
с коларя до шия във блато
или в бурени, храсти и тръни.
И при мене – човект край пътя
ще спрат ли поне
за миг
да ги видя:
каруца, колар и коне.
Да си кажем по дума – това-онова за живота.
Но скърца ли, скърца по друма
каруцата на доброто.
Ще трябва да тичам, докато го стигна
или пък срещна.
Защото не знам –
те ли отиват към мене,
аз ли съм им отсреща.

Горчиви пътеки

На Матей Шопкин

В сърцето ми днеска горчи.
Раят в него е гол и окраден.
И всичко във мене мълчи –
пред телевизия и пред радио.
Те ми говорят за рождества.
Те ми говорят и за позори.
Как по вълните им да разбера
накъде ме отвеждате, хора!
И как да тръгна със вас
в рая красив, но окраден.
Хора, слушайте своя глас!
Той за болките е създаден.
Аз цветята на рая смирен
с твърди пръсти сам ще откъсна.
И ще избухне пак новият ден,
преди сърцето ми да се
пръсне.

Грешна вярност

По незаглъхващата късна пътека,
в път през ухаещи, тежки липи,
идвам към тебе и търся полека
обич, която живота крепи.

Пия овда от ръцете ти бледи.
Птица излита от тях.
Искам да вярвам в онази недежда:
грехът се прощава от грях.

Нека да бъдем сега справедливи
и своята грешна, наивна тъга.
Може би още любов ни убива!?
Може любов да ни ражда сега.

Добър и бавен, дълъг сняг вали

На Елка

Добър и бавен, дълъг сняг вали…
Сега за друго и не питай! Не моли!

Излез навън и потопи в снега ръка гореща.
Снежинка улови и полежай си нещо!

И донеси дърва в престилката си тъмна,
та после край жарта със тебе да осъмнем.

Приказка

Избухва сняг над каменното било
и птица във ръката ти се сгушва.
Къде остана тази блага билка,
езика на живота дето слуша?

На масата ми – вазата и листа.
Гори свещта – прозорче към душата.
Ах, как боли от вяра, че Алиса
ще изведе и мен до чудесата!

На тази болка трябва да издържам.
На тази болка – стръмна и горчива.
И днес, когато ти прощавам – бързам.
Дано във прошките да бъдем справедливи.

Под стряха от крило

В средата на сезона, в юли,
навеждам се над корен,
под стряха от крило замръкнал.
Трева, на камък расла, в ръцете ми покорно
гнездо за погледа ми стъква.

И пада прах от изгорели дъждове,
прах в ръцете си усещам.
Лъч висок се сипе, вие се, кове,
докато всичко в мен е още тъй горещо.

Това е във средата на сезона, в юли…
И добре разбирам:
нещо в мен узрява, тръпно…
И с есенни очи съзирам
тъмните му топли стъпки.

И пада прах от изгорели дъждове,
прах в ръцете ми остава…
В средата на сезона, в юли,
до песен неусетно приближавам.