Архив на категория: Лечителят на сенките (1995)

Този конник, душата…

1.
Мен ли ограждат тополите,
да ме затворят отново в града.
Тъй дълго пред тях аз се молих
и няма защо да ги пощадя.
О, нека връхлитат сега на талази –
те, варвари горди към обсадения град.
Нищо няма да ми покаже
пътя назад.
Нищо във мене не ще се срути,
аз съм още за жертви готов.
Зад мене са всички задушни минути.
Душата ми – конник – премина защитния ров.

2.
Без кон ми душата остана.
Само юздата успях да му хвана.
Сега в душата ми щурчее си пее.
То и колко ли остана ми от нея –
един дъх.

Елегично за душата

Ах, колко път и колко кръв
ще трябва да се носят
в земята обетована…
И за да си прав и пръв
там, колко въздух и вода
ще трябва да изпросиш.
На мен животът ми е
като ситен боб.
Една мушица линиите
на съдбата ми чертае.
Аз няма да открия
ни скрижалите в Мойсеевия гроб,
ни пък сянката на рая.
Разкъсани икони – дните ми,
без цвят, лица, ръце
като барабани воденични
се блъскат в моето сърце.
Аз кръст пред тях
с душата си съзиждам.
И не риба, и не рак съм…
И не се обиждам.
Аз слънце от сезоните копая –
заринато дълбоко.
Защото зная – родът ми там е!
А костите – жестоки!
И в камък ли вдълбаван,
в шевица ли е вплитан моят нрав
не знам, но нявга ще открия.
А дотогава,
да съм жив и здрав,
почерпете ме със чаша вие!

Ах, тъй невинно-бавно воденицата

Ах, тъй невинно-бавно воденицата
на дните ми процежда ли, процежда,
съдбата ми през улея си нащърбен –
от надежда до надежда.

И гущерови опашки
на детството ми се оплитат
във паяжините – усмихнати и прашни,
подпиращи стените…

Дедите ми селяшки
пред иконите се молят морни:
дано вода брашното пие много,
да е хлябът спорен.

Ах, как живота ми прехвърква

Ах, как живота ми прехвръква
по жиците на сто електропровода.
И каквото той от мен отмъква
да си го върна все не мога.

Животът е туй – жестоко нещо.
И шлеповете му са във вертопа.
А бреговете махат ми отсреща
и всеки ми предлага нещо топло…

Бяла песен

Бели думи,
време бяло…
Вятър бял гъдълкуво лудува!
Бялото поле заспало,
бели сънища сънува…

Бяло време,
бели цветове…
Бяла мисъл в мен трепери:
„Искам да запомня бялото добре,
та кокичетата лесно да намеря!“

Няма

Няма,
няма,
няма
над деня ми дъжд.
Лее,
лее ли се сушата
от памтивека.
И ако всеки ден се раждам мъж,
то е пак, за да родя човека.

И оплодена в каменно тесто,
безкрайността във мен се смесва.
Но няма,
няма дъжд,
а има рождество.
И трябва
във душата си
да му намеря място.

Реката на забравата е в нас

Реката на забравата е в нас
и в нея няма нищо страшно.
Както в оня детски час,
когато си преписал първото домашно.

Реката на забравата тече –
пожари ли гаси или ги подклажда.
Реката на забравата е в плюшено мече,
което го измъчва жажда.

В прекрасния час след дъжда

В прекрасния час след дъжда
се завръщам
при вакханките мои.
Венец ще ми свият
и виното изстудят
тези красавици неспокойни…

От тяхната щедрост
ще бъда смутен –
нахранен,
напит
и доволен…
Ах, днеска Дионис, бъди с мен,
днес за друго не моля.

В прекрасния час след дъжда
обичам ги –
мокрите,
дивите.
А оцелеят ли лудите
животът е с живите.

Идва нощта, отмина дъжда

Идва нощта, отмина дъжда
и циганите прибраха
последния охлюв.
Аз съм кремъкът,
ти – праханта
и ето:
огънят вече готов е.

Две искрички сега да ти дам
ще бъда щастлив и във ада.
Но клисарят заключва
съседния храм,
идва нощта, мракът припада.

А някога

А някога
морето бе студено,
а небосводът – син.
Като маска фантастична
светеха скалите…
И както героинята на Грин,
ти към мен изтича
по вълните…
От танца нереален покорен
смених реалността
с мечките.
И казах ти:
– Бъди със мен!
Не бягай по вълните!

А днес кавгите-метастази
идват на талази,
трошат
на романтичната любов
стените.
Как искам да си
пак онази,
към мен която
тича
по вълните.