Ах, тъй невинно-бавно воденицата
на дните ми процежда ли, процежда,
съдбата ми през улея си нащърбен –
от надежда до надежда.
И гущерови опашки
на детството ми се оплитат
във паяжините – усмихнати и прашни,
подпиращи стените…
Дедите ми селяшки
пред иконите се молят морни:
дано вода брашното пие много,
да е хлябът спорен.