Ах, колко път и колко кръв
ще трябва да се носят
в земята обетована…
И за да си прав и пръв
там, колко въздух и вода
ще трябва да изпросиш.
На мен животът ми е
като ситен боб.
Една мушица линиите
на съдбата ми чертае.
Аз няма да открия
ни скрижалите в Мойсеевия гроб,
ни пък сянката на рая.
Разкъсани икони – дните ми,
без цвят, лица, ръце
като барабани воденични
се блъскат в моето сърце.
Аз кръст пред тях
с душата си съзиждам.
И не риба, и не рак съм…
И не се обиждам.
Аз слънце от сезоните копая –
заринато дълбоко.
Защото зная – родът ми там е!
А костите – жестоки!
И в камък ли вдълбаван,
в шевица ли е вплитан моят нрав
не знам, но нявга ще открия.
А дотогава,
да съм жив и здрав,
почерпете ме със чаша вие!