Пак, граждани шумни, ходим на гости
в селца с пречупени кости,
с дворове, от есен превити.
Ха, да сме ви честити!
Със стрес и компютри животът нахълтва
посред сеитба и жътва.
Влажнеят от погледи стари огради
и думички сладки горят с листопади.
Отварям прозорец, затулен нарочно
от грижата слънчева и от образ подпочвен.
И галят ме: дюля с длани мъхнати,
геран от жерав – стари познати.
А птичия морз ме почуква в улука:
„Добре ли си тука? Докога ще си тука?“