Архив на категория: В ъгълчето на душата (1992)

Мелодия за Хелена

От ъгъла просветваш като капка.
На глътки те изпитват моите зеници.
По къщите полепва музиката кратка
на останалите без дървета птици.

Ще бъде всичко друго после…
А сега
е твой дъждът, върви към теб тревата.
Виж – есен е във моята ръка,
а твоята е лято…

Ще бъде всичко друго после…
А сега
ти довери се на дъжда,
ти довери се на тревата;
на вятъра висок, на песента,
на слънцето и на водата.

Свети въздухът до корен на дърво зелено.
Перо от прица го пресича.
Спасено е, извиквам ти, спасено:
към птицата дървета през тревата тичат.

Под стряха от крило

В средата на сезона, в юли,
навеждам се над корен,
под стряха от крило замръкнал.
Трева, на камък расла, в ръцете ми покорно
гнездо за погледа ми стъква.

И пада прах от изгорели дъждове,
прах в ръцете си усещам.
Лъч висок се сипе, вие се, кове,
докато всичко в мен е още тъй горещо.

Това е във средата на сезона, в юли…
И добре разбирам:
нещо в мен узрява, тръпно…
И с есенни очи съзирам
тъмните му топли стъпки.

И пада прах от изгорели дъждове,
прах в ръцете ми остава…
В средата на сезона, в юли,
до песен неусетно приближавам.

Не наддавай, живот…

Не наддавай, живот,
в играта си срещу… мен.
Тъй нисък,
нещастен
е този кръг
от безлично кръжене
над дуралуминиев път
към думи,
постове,
звания…
Вземам един дрянов лък
и торба със мълчания.
Тръгвам след стадо овце,
чистя кавали,
от слюнка затлачени…
Не наддавай, живот,
срещу мене,
ако искаш за теб
поне да заплача.

Стопяват се в прелятото от синева небе…

Стопяват се в прелятото от синева небе
зелени облаци – ливадите.
От север до юг е узряло дългото пладне
от росишкото лято –
над тежка земя,
над тънка река…
Над всичко, което обичам.

Не съм забравил аз, не съм забравил:
всичко е само, докато ни има!

Удавени във залеза, листата
до дърветата потъват пак неудържимо…

Пак, граждани шумни, ходим на гости…

Пак, граждани шумни, ходим на гости
в селца с пречупени кости,
с дворове, от есен превити.
Ха, да сме ви честити!

Със стрес и компютри животът нахълтва
посред сеитба и жътва.
Влажнеят от погледи стари огради
и думички сладки горят с листопади.

Отварям прозорец, затулен нарочно
от грижата слънчева и от образ подпочвен.
И галят ме: дюля с длани мъхнати,
геран от жерав – стари познати.

А птичия морз ме почуква в улука:
„Добре ли си тука? Докога ще си тука?“

Следобедно

Приличат дните във селата
на страници на стар учебник.
И им се сменят само имената,
преминават празник, делник…

И от някакво спокойствие обзет,
лежи пред мен площада.
Минавам край градински плет
и дюля в шепите ми пада.

Неделя

На Миролюб Влахов
и Николай Милчев

Идва дъжд и няма да отмине.
Този дъжд под стряха ме задържа.
Капките се стичат през комина.
Огънят угасва бърже.
Сам съм пак, и то в неделя.
Самота ми стига и престига:
искам със приятел да разделям
тази бира… тази книга…
За дъжда, за футбол да говорим
и по малко – за неверните жени,
а удавен от вода прозорец
да ни слуша любопитно отстрани.

Ще дъхне медена гората…

Ще дъхне медена гората,
вятър клоните ще лизне.
А къшей пита от луната
атрацитен кон ще гризне.
Пътеките, от стъпки наедрели,
щу лумнат целите в бакър.
В тревите отмалели
ще бликне пръст от кърт.
Ще махне полетни криле
бърза и висока птица.
Притихналото се поле
ще реди шевица до певица.
А тъй необходимата ни песен
ще търси позволени часове.
Тогава ще започне есен,
а няма никой да разбере.

Листопаден ден

На Цветан Димитров

Лудо е оплел дъжда
земята в своята магия.
Шепи угарн вода
ожадняло слънце пие.
Ниско се прегръщат
остроглавите треви.
На мравките към къщите
пътека на щурец върви.
Възли укротени змии
свиват въжени тела.
Слънчеви, листата крият
сянка на пчела.
В огньове бели от забрадки
женски смях гори.
Кехлибарени и сладки,
люшкат се лози.
Блестят криле на птици.
Бърза листопаден ден.
Гледат лозето лисици
от басните на Лафонтен.