На Пенчо Лунджев
По мечи пътеки,
през гъстите храсти
гласът на ритона към мене върви.
Ах, малкото мое
задъхано щастие
с писък от бременна обич кърви.
От вярна мизийка,
от трижди спасена,
все гложди ме мисъл – дамоклиев меч:
тази земя ли от мен зачена
и име, и жажда за път – надалеч.
Ритонът ме вика,
ритонът повтаря:
изтича животът – река в пещара.
На пъпните връзки не късай, човеко!
Гласът на ритина ми казва това!