А твоята къща прилича на жерав,
не тръгнал с ятата на път в есента –
към радост и мъка през бяло и черно,
където завършва и почва света.
Тя, твоята къща със топлите стаи,
през времето сякаш е хвърлила мост.
Стои си… И чака все онзи случаен –
крилатия пролетен гост.
Клепално по портата пак се почуква.
Минава в мекия жеравен час
там някой…
Албена? Шибил ли? Калмука?
А може би сам пред вратата съм аз?