Татко,
ябълките меко светят зад
оградите,
тежки облаци пчели към плодовете
им прииждат.
На другите докрая всичко ти
раздаде
за себе си остави мелничния камък с
грижи.
Но той навярно и до днес не ти
тежи, защото
е бил в основите на твойта стряха.
Така на този свят живеят
Донкихоти,
смъртта на мелниците вятърни,
които преживяха.
Сега в лицето ти се трупат на
тъгата стеговете.
Навярно и когато вадят мед, така
тъжи пчелата.
А ябълките светят, светят,
светят…
Над всички снегове е
тържествуваща тревата.