Тихо скърца по стария път
каруцата на доброто.
Камшикът – в коларя.
И конете пристъпват без ропот.
Каква ли почивка, зоб, водопой,
накрая ги очакват,
че не спират дори и когато се сливат
светлината и мрака.
Ще счупят ли ос, колело,
или каруцата ще затъне
с коларя до шия във блато
или в бурени, храсти и тръни.
И при мене – човект край пътя
ще спрат ли поне
за миг
да ги видя:
каруца, колар и коне.
Да си кажем по дума – това-онова за живота.
Но скърца ли, скърца по друма
каруцата на доброто.
Ще трябва да тичам, докато го стигна
или пък срещна.
Защото не знам –
те ли отиват към мене,
аз ли съм им отсреща.