Архив по месеци: октомври 2013

Под щедрата лунна монета

Под щедрата лунна монета
тишината е топла и мека.
И търсят се нашите силуети
по светулковите пътеки.

Всичко е хубаво в теб
и нека пребъде!
Сенокосна и шоколадна –
ще те открадна!
Ще те открадна
и никой няма да ме осъди.

Буква такава няма в закона.
„Ти си ми Бог, ти си ми цар!“
…И те понасям като икона
в ръцете на нестинар.

На тежка колесница идваше дъжда

На тежка колесница идваше дъжда
и мравките се прибираха –
рота след рота.
Когато ти до извора
на златната вода
ми взе живота.

И аз за белия си панталон,
и ти за блузката си в резеда
не съжалихме.
Когато с теб до извора
на златната вода
отново се родихме.

Ах, златна вода през мен премина

Ах, златна вода през мен премина.
От нея бях пречистен и щастлив.
Едно момиче в градската градина
засвири нежно приказен мотив.

Китрата бе опната тетива,
а звуците й – най-нежната стрела.
И тя прободе ме внезапно и красиво.
Стрела, добре дошла!

Но изворът на златната вода къде е
и още самодивата дали е там?
Не питай, а открий ги непременно,
когато ненадейно си останал сам.

И златната вода
ще отвлече
едно момиче и едно момче.

От нежност – електрическа

От нежност – електрическа,
сияйна си,
магическа…
Така е звънко
твоето присъствие от светлина.

Свещта с космичен ритъм
се
люлее
и страшно е да бъде
сам
човекът, който
тези, странни улици
кръстосва
и търси в тъмното
звезда…

Измъкнати от грешните си кожи

Измъкнати от грешните си кожи
в хотелчето старо, олющено,
пак всичко в тази любов
заложихме и загубихме…
Звезда над тебе падна. Ярка!
Помолих те: вземи я,
русалко моя, малка,
моя тежка орисия.

Снегът над Павликени беше
страшен,
студът жесток и силно лют…
Защо ли от уюта ти домашен
тогава те измъкнах като луд?

Медновъглена моя, светла любов

Медновъглена моя, светла любов,
моя златна вода своенравна…
В жилетка с цвят орехов
и с душа – седемструнна китара.
Кратка балада с име на цвете,
вечност и космос, вяра и храм.
Ах, чаровни са днес плодовете
и макар, че отровни са – ям.

Тъмноезически чувства ме викат
мистични пожари се раждат от тях.
Нито съм Орфей, нито ти Евридика,
но в ада след теб потънах без страх.
Медновъглена моя, светла любов,
моя златна вода безпощадна…
В жилетка с цвят орехов
и с душа – седемструнна китара.

Ти през душата ми мина

Ти през душата ми мина
и ми отне свобода.
Искам в теб да загина
моя златна вода.

И съм останал без име,
пак съм без път и звезда.
Още вярвам, че има,
извор на златна вода.

Пак съм затрупан от зима
и съм ловец без следа.
Още вярвам, че има
извор на златна вода.

Ето – изтривам си грима,
пак ли ще се родя?
Дали някъде има
още злата вода?

Под стряха от крило

В средата на сезона, в юли,
навеждам се над корен,
под стряха от крило замръкнал.
Трева, на камък расла, в ръцете ми покорно
гнездо за погледа ми стъква.

И пада прах от изгорели дъждове,
прах в ръцете си усещам.
Лъч висок се сипе, вие се, кове,
докато всичко в мен е още тъй горещо.

Това е във средата на сезона, в юли…
И добре разбирам:
нещо в мен узрява, тръпно…
И с есенни очи съзирам
тъмните му топли стъпки.

И пада прах от изгорели дъждове,
прах в ръцете ми остава…
В средата на сезона, в юли,
до песен неусетно приближавам.

Не наддавай, живот…

Не наддавай, живот,
в играта си срещу… мен.
Тъй нисък,
нещастен
е този кръг
от безлично кръжене
над дуралуминиев път
към думи,
постове,
звания…
Вземам един дрянов лък
и торба със мълчания.
Тръгвам след стадо овце,
чистя кавали,
от слюнка затлачени…
Не наддавай, живот,
срещу мене,
ако искаш за теб
поне да заплача.

Стопяват се в прелятото от синева небе…

Стопяват се в прелятото от синева небе
зелени облаци – ливадите.
От север до юг е узряло дългото пладне
от росишкото лято –
над тежка земя,
над тънка река…
Над всичко, което обичам.

Не съм забравил аз, не съм забравил:
всичко е само, докато ни има!

Удавени във залеза, листата
до дърветата потъват пак неудържимо…