Идва нощта, отмина дъжда

Идва нощта, отмина дъжда
и циганите прибраха
последния охлюв.
Аз съм кремъкът,
ти – праханта
и ето:
огънят вече готов е.

Две искрички сега да ти дам
ще бъда щастлив и във ада.
Но клисарят заключва
съседния храм,
идва нощта, мракът припада.

А някога

А някога
морето бе студено,
а небосводът – син.
Като маска фантастична
светеха скалите…
И както героинята на Грин,
ти към мен изтича
по вълните…
От танца нереален покорен
смених реалността
с мечките.
И казах ти:
– Бъди със мен!
Не бягай по вълните!

А днес кавгите-метастази
идват на талази,
трошат
на романтичната любов
стените.
Как искам да си
пак онази,
към мен която
тича
по вълните.

Обикнахме се в кино

Обикнахме се в кино,
любихме се в дъжд.
Ти беше тъй невинна,
аз бях без опит мъж.

И в града трагичен
на пет велики царя
гордеех се с момиче,
„Обизам го!“, повтарях.

Престолнина жестока
отиде в пропастта.
Това ли бе посоката
на любовта?

Всичко е хубаво в теб

Всичко е хубаво в теб
и нека пребъде!
Сенокосна и шоколадна –
ще те открадна!
Ще те открадна
и никой няма да ме осъди.

Буква такава няма в закона.
Ти си ми Бог, ти си ми Цар!
…И те понасям като икона
в ръцете на нестинар.

Пластелинени петна

Пластелинени петна
лама улична
разлива.
Ти вече си била
щастлива
под тази светлина.

Разбрах шегата
неуспяла –
тъжен, сенчест
послеслов.
По тези улици
на минала любов
ти със други си вървяла.

И в пластелинената
си обител
събираш пух и перушина –
светъл птицелов.
Любов!
На сенките лечител.

Не мога в щурците да вярвам

Не мога в щурците да вярвам,
ако пръстта не избухне под тях.
Песента е нещо коварно –
и смях, и страх.

Не мога във меча да вярвам,
ако не лумне във огън той.
Острието е нещо коварно –
и подлец, и герой.

В писмото ти пролетно вярвам,
ако гълъб го носи. Чакам!
И зная, че всяко писмо е коварно,
но прати го! Не го запечатвай!

Заклинание

Ще удавя мъката,
която
като дърво във мен се гъне.
Да потъне
цяла във душата!
…Но може ли дървото
да потъне!

Ще запаля мъката,
която
като камък във гърдите ми тежи.
Да изгори
докрай в съдбата!
…Но камъкът на огъня
ще издържи!

Спомен за свада

Старецът срещу мене бе много пътувал,
пътувал – живял.
На колко езици е губил,
на колко е пял
и сам не си спомня,
но знае едно и казва със стръв:
на ръце, които вдигат стомна,
очите не трябва да гледат на кръв.

Зеленото на хълма

На Иван Венков

Внезапно утро, съмнало с тревата,
гъделичка те приятно и в очите ти просветва.
То се връща винаги, когато
сезоните край тебе губят цветовете.
Равнина и хълм по твоята пътека оживяват
понесли звуци – пълни стомни.
За тебе равнината ще забравя,
но хълмът дълго ще те помни.

По есенна пътека мъжду хълм и равнина,
далеч от снеговете ти си тръгнал.
И те поглъща тази пелена –
зеленто на хълма.
А мъдрите сезони разлюляват
натегнали от песен клони.
За тебе равнината ще забравя,
но хълмът, хълмът ще те помни!

От слънцето и от земята

От слънцето и от земята
ние сме
осъществени.
От кръговрати
и тихи промени
живеем с прости мисли:
за хляб и за любов.
Живота ни орисали,
от предговор
до послеслов,
ни карат да не спираме
пред огън
и пред лед.
Понякога умираме –
пчели в случен мед.