Категория: Трябва ми птица (1999)

Не падай, звезда

Не падай, звезда – всяка вярност е грешна. Всяка обич е китка, всяка слабост е смешна. Не падай, звезда – животът ми кротко повикай. Недей ме затваря в града, във който не обичам никой. Не падай, звезда – над децата ми крехки бъди светла икона – пощада. Не падай, звезда! Не падай, не падай, не… Continue reading Не падай, звезда

Свирят опасно щурците

На Петко Ангелов Свирят опасно щурците, а да се връщам вече е късно. Минават на миячите колите – през чисто и през мръсно. Утеха една ми остава преди вратите на града да се затворят. Да потъна във цигулката – забрава и щурците песента да повторят.

Молитва

О, Боже, тъй разкъсан съм от зъба на вестници с лъжливи думи. И отровен съм от гъба, душата ми която пък разглуми. Започнат ли – не свършват, житейските „фадроми“. И всеки гръб прекършва без пардони, със погроми. Молитва в мен, Боже, блика: водата от нозете на моя Господ пия – баща ми в мен е… Continue reading Молитва

Татко

Татко, ябълките меко светят зад оградите, тежки облаци пчели към плодовете им прииждат. На другите докрая всичко ти раздаде за себе си остави мелничния камък с грижи. Но той навярно и до днес не ти тежи, защото е бил в основите на твойта стряха. Така на този свят живеят Донкихоти, смъртта на мелниците вятърни, които… Continue reading Татко

Пресъхват ли вече нозете ми

Пресъхват ли вече нозете ми, тази земя ли ги срина или тъй натежаха ми греховете през съдбата си да не мога да мина. В град недовършен в камък крайпътен дълбая. Две пилета слушам – след тях – кукувица. Облак със облака срещам – гръм да се чуе, за да узная: трябва ми птица, трябва ми… Continue reading Пресъхват ли вече нозете ми

Нощта, в която душата ми

Нощта, в която душата ми се извисява, не е една и съща всяка нощ. Тя е като границата грехка на държава, която сменят не със договор, а с нож. Денят, в който ставам пък различен от вчерашния извисил ме час ме прави пак конкретен или ничий без правото на избор и на глас. Така си… Continue reading Нощта, в която душата ми

Късно е вече

Късно е вече. Луната – студена и обла. Строго ми кимат болярските ридове. Боже мой, колко е тихо! Само влакът товарен от Плачковци ме опровергава със грохот… Мое неясно, по хълмове крачещо Търново! Мое прекрасно и неразгадано Търново! Ах, още… Нощем тази мътна река е сребриста. /Който не вярва – нека да провери!/ И любовта,… Continue reading Късно е вече

Живей!

Живей! На горния етаж! Самотен те посреща той, когато го потърсиш. Високо там съдбата ти из него крачи в нови джинси. Ти пак й добрина донесе днес, животе мой, в гърненце глинено къркорещ. Сега си вдигам чуковете – наковалнята ми от целувки е гореща. Живят до днес без меч, а с меч си ти –… Continue reading Живей!

Само нощите знаят в сърцето ми всичко

Само нощите знаят в сърцето ми всичко! То толкова бездни прескача през тях. В сън ли ме срещна онази поличба, дето в мен вика ли, вика – към грях! Памет ли може света да обърне, ключ да проблесне в дяволито котле. Колкото в мене живот се завърне, нека прогледнал да е!