Благословен да е вечерний час, кога се ражда химнът на душата! – Ян Каспрович Елен от злато тънък път изчезва, но защо ли със сълза в окото? Остават Татрите високо – във химн и полонеза. Опазена във дух, стопена във любов, тъй бе грижата ти, рицарю на планината. В съжителството на снега и на тревата… Continue reading Елен от злато тънък път изчезва…

Черньй конь умирает на белом снегу! – К. Кулиев Бял сезон на бели грижи. На атаки и на рани. Тъмно, вихрено прииждат ято изгладнели врани. Аз нататък все се взирам, гледам ням за първи път: черен кон умира, а е бял снегът. Няма нужда от двуколка. Няма нужда от човек. Вече има само болка. Вече… Continue reading Елегия за кончето

Дълга болка бил е този миг – от спусъка до изстрела на пистолета. Дълга болка… После вик, свалил снега от зимните дървета. Баладичен, тежък час в камбани бие. Над едно перо Русия плаче, мъката на черното мастило пие. … А Дантес спасява здрача.

А твоята къща прилича на жерав, не тръгнал с ятата на път в есента – към радост и мъка през бяло и черно, където завършва и почва света. Тя, твоята къща със топлите стаи, през времето сякаш е хвърлила мост. Стои си… И чака все онзи случаен – крилатия пролетен гост. Клепално по портата пак… Continue reading Жеравна

Извива планината рамо – тъмно и добро, наметната със синя кърпа – небосвода. Комини и чешми по стръмното въртят хоро, В Копривщица съм … Бор зелен ме води. Водата и стомна пред вратите си говорят и мълниите тука са излишни, щом с тихи стъпки влиза залезът във двора, във двора с белоцветни вишни…

През 1867 г. през България преминала че- тата на Филип Тотю. Близо до хълма Кос- матица край с. Върбовка четниците храб- ро се сражавали с турските потери. В черешов ден, по хълм и равнина полепнал, осъмва стара дума, свети вечна клетва… И камъните проговарят, запели са горите: „Косматица е пълна със комити!…“ От робска нощ… Continue reading В черешов ден, в гора хайдушка

Животът изтече ли от едната ми ръка, пак шепичка във другата остава, когато преминавам край река, покрай чешма когато преминавам. Тогава всичко в мене се избистря, живот се ражда – плодоносен, здрав и чист от всяка лоша мисъл. Покрай водата сменям своя нрав.

И все още търся светлината дори с очи за нея невъзможни, когато болка виха във душата и по хайдушки я тревожи. Видение ли пак я лъже, или поличби в нея се тълквуват… Душата ми без болките е тъжна. Ах, болките душата ми лекуват.

На Христо Медникаров Меднеят въглени и топла притихва леко пепелта… А тъпънът ритмично тропа в еднакъв такт със песента. По нестинарската жарава танцуват пламъчни петна. Тях никой не ги притежава. Те имат своя светлина.