Идва нощта, отмина дъждът и циганите прибраха последния охлюв. Аз съм кремъкът, ти – праханта, и ето: огънят вече готов е. Идва нощта, мракът припада, клисарят заключва съседния храм. А само искрица сега да ти дам ще бъда щастлив и във ада.
Категория: Лечителят на сенките (1995)
Гласът на ритона
На Пенчо Лунджев По мечи пътеки, през гъстите храсти гласът на ритона към мене върви. Ах, малкото мое задъхано щастие с писък от бременна обич кърви. От вярна мизийка, от трижди спасена, все гложди ме мисъл – дамоклиев меч: тази земя ли от мен зачена и име, и жажда за път – надалеч. Ритонът ме… Continue reading Гласът на ритона
Нероновско
Да запалим ли отново Рим и да изгорим Александрийската библиотека? Жестоко вика в мен човека! Но този свят е неспасим! И трябва много да си му сърдит и луд да си по него много, за да вдигнеш, пак спасителяния щит, за да бъдеш пак от ласките му сит!
Елен от злато тънък път изчезва…
Благословен да е вечерний час, кога се ражда химнът на душата! – Ян Каспрович Елен от злато тънък път изчезва, но защо ли със сълза в окото? Остават Татрите високо – във химн и полонеза. Опазена във дух, стопена във любов, тъй бе грижата ти, рицарю на планината. В съжителството на снега и на тревата… Continue reading Елен от злато тънък път изчезва…
Елегия за кончето
Черньй конь умирает на белом снегу! – К. Кулиев Бял сезон на бели грижи. На атаки и на рани. Тъмно, вихрено прииждат ято изгладнели врани. Аз нататък все се взирам, гледам ням за първи път: черен кон умира, а е бял снегът. Няма нужда от двуколка. Няма нужда от човек. Вече има само болка. Вече… Continue reading Елегия за кончето
Пушкин, 27 януари 1837 г.
Дълга болка бил е този миг – от спусъка до изстрела на пистолета. Дълга болка… После вик, свалил снега от зимните дървета. Баладичен, тежък час в камбани бие. Над едно перо Русия плаче, мъката на черното мастило пие. … А Дантес спасява здрача.
Меднеят въглени и топла
На Христо Медникаров Меднеят въглени и топла притихва леко пепелта… А тъпънът ритмично тропа в еднакъв такт със песента. По нестинарската жарава танцуват пламъчни петна. Тях никой не ги притежава. Те имат своя светлина.