Архив на категория: Лечителят на сенките (1995)

Обикнахме се в кино

Обикнахме се в кино,
любихме се в дъжд.
Ти беше тъй невинна,
аз бях без опит мъж.

И в града трагичен
на пет велики царя
гордеех се с момиче,
„Обизам го!“, повтарях.

Престолнина жестока
отиде в пропастта.
Това ли бе посоката
на любовта?

Всичко е хубаво в теб

Всичко е хубаво в теб
и нека пребъде!
Сенокосна и шоколадна –
ще те открадна!
Ще те открадна
и никой няма да ме осъди.

Буква такава няма в закона.
Ти си ми Бог, ти си ми Цар!
…И те понасям като икона
в ръцете на нестинар.

Пластелинени петна

Пластелинени петна
лама улична
разлива.
Ти вече си била
щастлива
под тази светлина.

Разбрах шегата
неуспяла –
тъжен, сенчест
послеслов.
По тези улици
на минала любов
ти със други си вървяла.

И в пластелинената
си обител
събираш пух и перушина –
светъл птицелов.
Любов!
На сенките лечител.

Не мога в щурците да вярвам

Не мога в щурците да вярвам,
ако пръстта не избухне под тях.
Песента е нещо коварно –
и смях, и страх.

Не мога във меча да вярвам,
ако не лумне във огън той.
Острието е нещо коварно –
и подлец, и герой.

В писмото ти пролетно вярвам,
ако гълъб го носи. Чакам!
И зная, че всяко писмо е коварно,
но прати го! Не го запечатвай!

Заклинание

Ще удавя мъката,
която
като дърво във мен се гъне.
Да потъне
цяла във душата!
…Но може ли дървото
да потъне!

Ще запаля мъката,
която
като камък във гърдите ми тежи.
Да изгори
докрай в съдбата!
…Но камъкът на огъня
ще издържи!

Спомен за свада

Старецът срещу мене бе много пътувал,
пътувал – живял.
На колко езици е губил,
на колко е пял
и сам не си спомня,
но знае едно и казва със стръв:
на ръце, които вдигат стомна,
очите не трябва да гледат на кръв.

Зеленото на хълма

На Иван Венков

Внезапно утро, съмнало с тревата,
гъделичка те приятно и в очите ти просветва.
То се връща винаги, когато
сезоните край тебе губят цветовете.
Равнина и хълм по твоята пътека оживяват
понесли звуци – пълни стомни.
За тебе равнината ще забравя,
но хълмът дълго ще те помни.

По есенна пътека мъжду хълм и равнина,
далеч от снеговете ти си тръгнал.
И те поглъща тази пелена –
зеленто на хълма.
А мъдрите сезони разлюляват
натегнали от песен клони.
За тебе равнината ще забравя,
но хълмът, хълмът ще те помни!

От слънцето и от земята

От слънцето и от земята
ние сме
осъществени.
От кръговрати
и тихи промени
живеем с прости мисли:
за хляб и за любов.
Живота ни орисали,
от предговор
до послеслов,
ни карат да не спираме
пред огън
и пред лед.
Понякога умираме –
пчели в случен мед.

Не падай, звезда

Не падай, звезда –
всяка вярност е грешна.
Всяка обич е китка,
всяка слабост е смешна.

Не падай, звезда –
животът ми кротко повикай.
Недей ме затваря в града,
във който не обичам никой.

Не падай, звезда –
над децата ми крехки бъди
светла икона – пощада.
Не падай, звезда!
Не падай,
не падай,
не падай!

Татко

Татко,
ябълките меко светят зад
оградите,
тежки облаци пчели към плодовете
им прииждат.
На другите докрая всичко ти
раздаде
за себе си остави мелничния камък с
грижи.
Но той навярно и до днес не ти
тежи, защото
е бил в основите на твойта стряха.
Така на този свят живеят
Донкихоти,
смъртта на мелниците вятърни,
които преживяха.
Сега в лицето ти се трупат на
тъгата стеговете.
Навярно и когато вадят мед, така
тъжи пчелата.
А ябълките светят, светят,
светят…
Над всички снегове е
тържествуваща тревата.